Това, че напоследък все философствам за времето, вече ме тревожи.  Уж го коткам и му/си внушавам, че ми е приятел, а все се оглеждам дали не прави нещо зад гърба ми.  Уж самоуверено си казвам, че мога да го спирам или поне да го забавям, а се улавям, че все поглеждам през рамо, за да видя дали не се е засилило да ме изпреварва.  Уж бях осъзнала, че времето е субективно усещане, а съм станала необичайно зависима от обективните му измерители. Затрупала съм се с часовници, упорито твърдейки, че са просто модни аксесоари.  Мисля, че просто се страхувам да си призная, че ме е страх от времето. И понеже се твърди, че страхът се стопява ако успееш да го погледнеш в очите, сега потърсих моя, за да го погледна от упор.  Намерих го в огледалото.    От ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ Надя Костова

Не мисля, че е точно пред тебе. Времето обикновено ти топли гърба.....)))

Не времето. Страхът ми от времето е пред мен. Не искам да си призная колко ме е страх. Опитвам се аз да му се озъбя.

Недей, моля те! Страхът се убива само с целувки.... Повярвай ми!)))

Обещавам да ти повярвам. Всъщност мисля, че го знаех, просто бях забравила. Благодаря, че ми припомни.

Обещавам да ти повярвам. Всъщност мисля, че го знаех, просто бях забравила. Благодаря, че ми припомни.

Нали затова сме се срещнали. За да се слушаме и заслушваме!)))